Толкова куцуз тръгване не бяхме правили скоро :) Каквото можеше -  се обърка... Още сутринта тръгнахме в 50% намален състав. Предната вечер някои хора се отказаха поради различни причини. А буквално сутринта преди старта половината от останалата група беше тръшната от неизвестни вируси и бацили. При излизане от паркинга пък чух едно брутално ХРРРТ изпод колата и се оказа че ниският бордюр е свалил целия ми калник и половината броня :) След спешна употреба на видии и свински опашки някак си тръгнахме с известно закъснение и всеки светофар ни хвана на червено :) По пътя звъннах да проверя софийската част от групата - оказаха с една кола по-малко - бацилът беше силен!

Отдавна се канехме за повторно посещение на Мазалат, този път по възможност без кофа домати на гърба и без губене на спални чували :)

С колегите организирахме лека разходка-еднодневка и активирахме един план, който замисляхме отдавна - до връх Амбарица и обратно :) Е, все пак август си е отпускарско и не можахме да съберем масовката от двукраки и четирикраки зверове от еднодневката до Райското пръскало :)

13 преджапвания на Мъглижката река, подскачане по камъни, речен пясък между пръстите на краката и студена вода над коленете :) Бях чувал че тези неща ни очакват по пътеката за водопада Големия скок над Мъглиж. Още легенди се носеха за нрава на реката - пълноводие, което се мени от ден на ден. Днес това което е "леко прецапване", утре можеше да е "вода до гърдите" :)

До сега поне 10 пъти съм се заричал че повече няма да стъпя на Рай :) Не знам защо всеки "последен" път се оказва предпоследен :) Има нещо там - дали природата, дали рестартът който се случва със съзнанието, дали самопречукването с целия път и сладката болка след завръщането, дали оправданието да се изпият 10 бири за да се наваксат изгубените калории...